В търсене на невежеството- Стюарт Файърстайн

Оff Topic

Една древна поговорка казва,

че е много трудно да намериш черна котка в тъмна стая,

особено когато няма котка.

Намирам това за особено умело описание на науката

и начина, по който тя работи-

препъване в тъмна стая, блъскане в предмети,

опитване да се досетиш каква може да е формата,

какъв е предмета,

има съобщения за котка наблизо,

може да са надеждни, може да не са,

и така нататък.

Знам, че това не е начина, по който повечето хора

мислят за науката.

Науката, обикновено ни казват,

е много добре смазан механизъм

за разбиране на света,

за събиране на факти, за събиране на информация,

което е основано на правила,

че учените използват това, което се нарича научен метод

и правим това 14 поколения и повече досега,

и научния метод е набор правила

за получаване на твърди, неоспорими факти от очевидното.

Иска ми се да ви кажа, че това не е така.

Ето го научния метод,

но това, което в действителност се случва, е това. (Смях)

[Научния метод срещу изпускането на газове]

И то става горе-долу така.

[...в тъмното] (смях)

Та каква е разликата тогава

между начина, по който вярвам, че се развива науката

и начина, по който, изглежда, е възприета?

Тази разлика първо ми се показа по някои начини

в двойната ми роля в Университета в Колумбия,

където едновременно съм професор, и завеждащ лаборатория по неврология,

където се опитваме да разберем как работи мозъка.

Правим това, като изследваме сетивата на мириса,

олфакторното сетиво, и в лабораторията

това е голямо удоволствие и прекрасна работа,

и е въодушевяващо да се работи със завършили студенти и докторанти

и да се измислят страхотни експерименти, за да разберем как

усещането за мирис работи и как мозъка работи,

и, честно, донякъде е опияняващо.

Но в същото време е моя отговорност

да преподавам на голям курс обучаващи се за мозъка,

а това е голяма тема,

и отнема време да я организираш,

много е предизвикателно и много интересно,

но трябва да кажа, че не е толкова опияняващо.

Та каква е разликата?

Ами, курса, който преподавах и преподавам,

се казва клетъчна и молекулярна неврология-1. (Смях)

Това са 25 лекции пълни със всякакви факти,

и използвам тази гигантска книга наречена "Принципи на неврологията"

от трима известни невролози.

Тази книга има 1414 страници,

тежи сериозните седем и половина паунда.

Само да ви дам перспектива,

това е теглото на два нормални човешки мозъка.

(Смях)

Така започнах да разбирам в течение на курса,

че студентите сигурно имат идеята,

че сигурно трябва да знаем всичко, което има да се знае за мозъка.

Това очевидно не е вярно.

Те вероятно, предполагам, имат и идеята,

че това, което правят учените е да събират данни и да събират факти

и да ги подреждат в тези големи книги.

А това също не е онова, което се случва.

Когато отида на среща, след края на деня

и се съберем в бара на по някоя и друга бира с колегите,

ние никога не говорим за това, което знаем.

Ние говорим за онова, което не знаем.

Говорим за това, което предстои и трябва да се направи,

което е критично да се направи в лабораторията.

Наистина, мисля, най-добре е казано от Мария Кюри,

която е казала, че човек никога не вижда това, което е направено,

а само това, което остава да се направи.

Това е в писмо до нейния брат след получаването

на нейната втора научна степен, трябва да отбележа.

Искам да изтъкна, че това е от моите любими снимки на Мария Кюри,

защото съм убеден,че този блясък зад нея

не е фотоефект. (Смях)

Това е действителността.

Вярно е, че нейните трудове продължават да бъдат до днес

пазени в хранилищата на Френската библиотека

в бетонна стая, облицована с олово,

и ако си учен и искаш достъп до тези бележки,

трявба да облечеш пълно антирадиационно облекло,

така че си е доста страшно.

Все пак това е, което мисля, че остава извън

нашите курсове

и оставяме невключена комуникацията, която имаме

с обществото като учени, това, което остава да се свърши.

Това е частта, която е интересна и опияняваща.

Това е, ако щете, невежеството.

Това е, което липсваше.

Тогава си помислих, добре, сигурно трябва да преподавам курс

за невежеството,

нещо, в което най-сетне мога да изпъкна, например.

И така започнах да преподавам този курс по невежество,

и той е наистина интересен,

бих искал да ви кажа да отидете на уебсайта.

Ще намерите там всякаква информация. Той е широко отворен.

Беше наистина интересно време за мен

да се срещна с други учени, които идват и говорят

за нещата, които те не знаят.

Разбира се, използвам думата "невежество",

за да бъда поне частично целенасочено провокативен,

защото невежеството има много лоши конотации

и очевидно нямам предвид тях.

Нямам предвид глупост, и нямам предвид безразличие

към фактите, разума или данните.

Невежите явно са непросветени, несъзнаващи,

неинформирани, и изключвайки днешното общество,

често заемат високи длъжности, струва ми се.

Това вероятно е друга история.

Имам предвид друг вид невежество.

Имам предвид видът невежество, който е по-малко отрицателно оцветен,

видът невежество, който идва от общата празнина в нашето знание,

нещо, което още не е изучено

или не е достатъчно познато или още не можем на базата му да правим прогнози,

видът невежество което сигурно е най-добре обобщено

в думите на Джеймс Кларк Максуел,

вероятно най-големия физик между Нютон и Айнщайн,

който казал "Напълно съзнателното невежество

е прелюдията на всеки действителен напредък в науката."

Мисля, че това е прекрасна идея:

напълно съзнателно невежество.

Това е видът невежество, за който искам да говоря днес,

но разбира се първото нещо, което трябва да изясним,

е какво ще правим с всички тези факти?

Вярно е, че науката се разраства с тревожни темпове.

Всички имаме чувството, че науката е планина от факти,

този модел на науката като акумулация, както много хора го наричат,

и той изглежда невъзможен, непревземаем.

Как можем да знаем всичко това?

И наистина, научната литература расте с тревожна скорост.

През 2006 имаше публикувани 1.3 милиона труда.

Годишния ръст е около два и половина процента,

и така миналата година видяхме повече от милион и половина труда публикувани.

Разделете това на броя на минутите в годината,

и се оказва, че се публикуват три нови труда на минута.

Аз говоря тук от около десет минути,

и вече съм изпуснал три труда.

Всъщност трябва да тръгвам. Трябва да вървя да чета.

Какво правим по въпроса? Всъщност фактът е,

че това, което правят учените по въпроса е нещо като контролирано пренебрежение, ако ви харесва.

Просто не го мислим, някак си.

Фактите са важни. Трябва да знаем много неща,

за да бъдем учени. Вярно е.

Но знаенето на много неща не те прави учен.

Трябва да знаеш много неща, за да бъдеш адвокат

или счетоводител, или електротехник, или дърводелец.

Но в науката знаенето на много неща не е целта.

Знаенето на много неща е нужно да ти помогне да достигнеш

до по-голямо невежество.

И така знанието е голяма тема, но бих казал,

че невежеството е по-голяма.

Това ни кара да мислим сигурно, по малко,

за някои модели на науката, които използваме

и бих искал да ви освободя от злоупотребата с някои от тях.

Един от тях, много популярен, е, че учените

търпеливо сглобяват парчета от пъзел

и така стигат до една голяма схема или друга.

Това очевидно не е вярно. Първо, с пъзелите

производителя гарантира, че има решение.

Ние нямаме тази гаранция.

Наистина много от нас не са сигурни и в производителя.

(Смях)

Така че не мисля, че модела с пъзела е удачен.

Друг популярен модел е как науката разкрива неща

така, както се свалят люспите на лука.

Една по една сваляме люспите

и стигаме до някаква фундаментална ядка на истина.

Не мисля, че и това е начина, по който се случват нещата.

Друга популярна идея е тази за айсберга,

че виждаме само върха му, но отдолу

е по-голямата му, скрита част.

Но всички тези модели са базирани на идеята за голяма маса факти,

която ние можем по един или друг начин да завършим.

Можем да чупим парченца от айсберга и да разберем какво е това,

или просто да чакаме да се стопи, предполагам, някой ден,

но по един или друг начин да стигнем до целия айсберг. Така ли е?

Или да го направим по-просто.

мисля, че наистина случващото се с науката

е по-скоро модел като магически кладенец,

където без значение колко кофи си извадил,,

винаги има още една кофа за наливане,

или моята особено любима,

за ефекта и всичко, вълните на езерото.

Така че ако мислите за знанието като за тази вечно разширяваща се вълна на езерото,

важното е да разберем, че нашето невежество-

обиколката на това знание, също нараства със знанието.

Така знанието генерира невежество.

Това е наистина добре казано, помислих си, от Джордж Бърнард Шоу.

Това всъщност е част от тост направен от него

в чест на Айнщайн по време на вечеря, отбелязваща неговия труд,

в който той заявява, че науката

просто задава повече въпроси, отколкото дава отговори.
["Науката винаги греши. Тя никога не решава проблем, без да създаде десет нови"]

Намирам това за някак си велико, и мисля, че той е напълно прав,

освен това то е нещо като сигурност в работата.

Oказва се, че той малко е плагиатствал тези мисли

от философа Имануел Кант,

който стигнал преди сто години до тази идея

за размножаването на въпросите, как всеки отговор поражда още въпроси.

Обичам този термин, "размножаване на въпросите,"

тази идея за въпросите, които постоянно се увеличават.

Бих казал, че модела, който искаме, не е

че в началото сме малко неуки и събираме фактите постепенно

и така натрупваме знание.

То е по-скоро по другия начин, в действителност.

За какво използваме знанието си?

За какво използваме тази колекция от факти?

Използваме я да създадем по-добро невежество,

да стигнем, ако щете, до невежество с по-високо качество.

Защото, знаете, че има нискокачествено невежество

и има висококачествено невежество.

Учените спорят за това непрекъснато.

Понякога ги наричаме сесии на биковете.

Понякога го наричаме предложения за грантове.

И в двата случая за това е спора.

Той е за невежеството. Той е за това, което не знаем.

То е, което задава добрите въпроси.

И какво мислите за тези въпроси?

Ще ви покажа графика, която показва

доста голям брой плакати за "Щастливия час" в различни научни отдели.

Тази графика показва съотношението между това, което знаем,

и колко знаем за него.

Това което знаем, и можем да знаем от нищо до всичко, разбира се,

и колко знаеш за него може да е всяка точка

от малко до много.

Нека сложим точка на графиката. Ето един нов студент.

Не знае много, но има голям интерес.

Интересува се от почти всичко.

Сега виже добрия студент, малко по-напред в образованието си

и виждате, че той знае,малко повече,

но то е по-стеснено.

И накрая стигаш до доктората, където се оказва,

че заеш страшно много за почти нищо.

Това, което е особено обезпокоително е, че тази тенденция преминава,

защото разбира се, когато тя мине под нулевата ос, там,

тя попада в отрицателна територия.

Тук ще намерите хора като мен, страхувам се.

Важното е,че всичко това може да се промени.

Целия възглед може да се промени

само като сменим наименованието на оста х.

Вместо колко много знаем за нещо,

можем да кажем "Какво можем да попитаме за него?"

Да, наистина трябва да знаеш много като учен,

но целта на знаенето на много

не е само да знаеш много. Това те прави особняк, нали?

При знаенето на много неща целта е

да можеш да зададеш много въпроси,

да можеш да формулираш смислени, интересни въпроси,

защото тук започва истинската работа.

Нека набързо ви покажа нещо за този вид въпроси.

Аз съм невролог, така че как може да зададем

въпрос за неврологията?

Защото не винаги е толкова очевидно.

Например, можем да попитаме, какво точно прави мозъкът?

Едно от нещата, които прави, е да ни движи наоколо.

Ние вървим на два крака.

Това изглежда просто, по един или друг начин.

Имам предвид, всеки на 10 месечна възраст

върви на два крака, нали?

Това едва ли е интересно.

Вместо това може да изберем нещо по-сложно за разглеждане.

Какво ще кажете за визуалната система?

Ето я, визуалната система.

Искам да кажа, че всички обичаме визуалния си апарат. Правим всякакви хубави неща с него.

Наистина има повече от 12 000 невролози,

които работят над зрителния апарат,

от ретината до зрителния кортекс,

опитвайки се да разберат не само зрителния апарат,

но също и общите принципи

на работа на мозъка.

Но ето какво:

технологията ни всъщност е доста добра

в повтарянето на това, което прави визуалния апарат.

Имаме телевизия, имаме кино,

имаме анимация,имаме фотография,

имаме разпознаване на модели, всичко от този род.

В някои случаи те работят различно от визуалния апарат,

но все пак сме доста добри

в карането на технологиите да работят като нашия зрителен апарат.

По един или друг начин за сто години роботика

никога не сте видели робот, който върви на два крака,

защото роботите не вървят на два крака,

защото то не е толкова лесно.

За сто години роботика

не можем да накараме робот да се придвижва по един или друг начин.

Караш ги да вървят по налконена равнина, и те се търкулват.

Обърни се, и те падат. Това е сериозен проблем.

И кое е най-трудното нещо, което прави мозъка?

Какво трябва да изучаваме?

Може би то е за вървенето на два крака, за двигателната система.

Ще ви дам пример от собствената ми лаборатория,

моя собствен особено намирисваш въпрос,

тъй като ние работим върху усещането за мирис.

Но ето ви диаграма на пет молекули

и нещо като химическа нотация.

Това са само обикновени стари молекули, но ги усещаш

чрез двете малки дупки на лицето си,

ще имаш в ума си ясното впечатление за роза.

Ако има роза там, тези молкули ще присъстват,

но дори ако няма роза,

ще имаш спомените за молекулата.

Как превръщаме молекулите в прецепция?

Какъв е процесът, чрез който това става?

Ето друг пример: две много прости молекули, отново в тази химическа нотация.

Може да е по-лесно да ги визуализираме

като изберем сивите молекули за въглеродни атоми, белите

за водородни атоми, и червените за кислородни атоми.

Тези две молекули се различават само по един въглероден атом

и два малки водородни атома, които го придружават,

и все пак един от тях, хептил ацетат,

има ясната миризма на круша,

а хексил ацетата е безпогрешно различим банан.

Ето два наистина интересни въпроса, изглежда.

Единия е как обикновена малка молекула като тази

създава в мозъка ти толкова ясна перцепция

за круша или банан?

И второ, как можем да посочим разликата

между две молекули, които се различават по един въглероден атом?

Искам да кажа, забележителното за мене е,

очевидно най-добрия химически детектор на лицето на земята.

И дори не мислите за това, нали?

Това е мой любим цитат, който ни отвежда

обратно при невежеството и идеята за въпросите.

Обичам цитатите, защото мисля, че мъртвите

не трябва да се изключват от разговора.

Също мисля, че е важно да разберем, че

разговорът продължава от известно време, между другото.

И така Ервин Шрьодингер, велик квантов физик,

и, мисля, философ, изтъква как трябва

"да се придържаме към невежеството за неопределен период" от време.

И това придържане към невежеството е,

което мисля, че трябва да се научим да правим.

Това е тънко нещо. Не е толкова лесна работа.

Предполагам е свързано с образователната ни система,

затова ще поговоря за малко за образованието и невежеството,

защото мисля, че тук то е от най-голямо значение.

Нека осъзнаем,

че в ерата на Гугъл и Уикипедия,

бизнес моделът на университета

и вероятно на средните училища просто ще се промени.

Ние просто не можем повече да продаваме факти, за да живеем.

Те са на разположение с едно щракване на мишката,

или ако искате, можетее просто да попитате стената

някой ден, където и да скрият нещата,

които ни казват тези неща.

И така какво трябва да направим? Трябва да дадем на студентите си

усещане за границите, за това, което е отвъд обиколката,

за това, което е отвъд фактите.

Как става това?

Един от проблемите, разбира се,

се оказва тестирането.

Понастоящем имаме образователна система,

която е много ефикасна, но е ефикасна в едно по-скоро лошо нещо.

Във втори клас всички деца са запалени по науките,

момичетата и момчетата.

Те обичат да разглобяват нещата. Много са любопитни.

Обичат да изследват. Обичат да ходят в музеите.

Обичат да си играят. Те са във втори клас.

Те са заинтересовани.

До 11 или 12 клас по-малко от 10 процента

от тях имат интерес към науката от какъвто и да било вид,

да не говорим за желание да изберат науката като кариера.

Имаме тази изключително ефикасна система

за избиване на интереса към науката от всяка глава.

Това ли е, което искаме?

Мисля, че това идва от това, което колега учител

нарича "булимийния ефект на образованието".

Вие знаете. Вие можете да си представите какво е това.

Само натъпкваме един куп факти в гърлата им

и те го избълват на изпитите

и всички се прибират по домовете си без ниkаквa интелектуална тежест.

Вероятно това не може да продължи.

И какво правим? Генетиците, трявба да кажа,

имат една интересна максима, с която живеят.

Генетиците казват, че винаги получаваш това, което търсиш.

И това служи за предупреждение.

Така ние винаги получаваме това, за което изследваме,

и част от търсеното е в методите ни на търсене.

Да, слушаме много за тестиране и оценяване,

и трявба да мислим внимателно когато тестираме

дали оценяваме или скубем плевели,

дали изхвърляме хора,

дали орязваме.

Оценяването е едно нещо. Слушаме много за оценяване

в литературата в днешно време,

но оценяването всъщност се равнява на обратна връзка и се равнява

на възможност за проба и грешка.

Равнява се на шанс да продължиш да работиш по-дълго време

с този вид обратна връзка.

Това е по-различно от изскубването на плевели, и обикновено, трябва да кажа,

когато хората говорят за оценяване, оценяване на студенти,

оценяване на учители, оценяване на училища,

оценяване на програми, те в действителност говорят за изскубване на плевели.

И това е лошо, защото тогава ще получим това, което селекционираме,

което е това, което сме получили досега.

Така че бих казал, че се нуждаем от тест, който да каже "Какво е Х?"

и отговорите са "аз не знам, защото никой не знае",

или "какъв е въпросът" още по-добре.

Или "знаеш ли какво, ще проверя, ще попитам някого,

ще се обадя на някого. Ще разбера."

Защото това искаме ние от хората,

и така ги оценяваме.

И може би за класовете за напреднали,

може да бъде "Ето отговора. Какъв е следващия въпрос?"

Това е видът, който особено харесвам.

Нека завърша със цитат на Уилям Бътлър Ийтс,

който казал "Образованието не е пълнене на кофи;

то е запалване на огньове."

Искам да кажа, извадете кибритите.

Благодаря.

(Аплодисменти)

Благодаря. (Аплодисменти)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s