Oще една разходка край Етрополе

Горски, морски, полски и други пътешествия и моменти

Събота и неделя са дните за размотаване и релакс, и фотоапарата е задължителен аксесоар. Тази събота имах късмет със слънчевото време и спокойния лопянски пейзаж. 

Напоследък още повече от обичайно почвам да се изнервям от говоренето. Затова да преминем на снимките директно, те казват повече!Image

 

Освен тази страхотна рекичка намерих и църквата, и училището, и камбаната. 

Image

Каменните стени винаги са ми били слабост.

Image

Image

Image

Image

А клоните са надвиснали така.

 

Старите стълби.

Image

Image

Image

 

И накрая, един местен талант.Image

Image

Advertisements

Неделната разходка до Старопланинец

Горски, морски, полски и други пътешествия и моменти

„Старопланинец“ е хижа край Етрополе, до която водят „екопътеки“, означени с табелки, които аз за жалост все не успявам да открия, Затова моите разходки до Старопланинец се ограничават в пухтене по шосето, тесничко и непретенциозно, но все пак шосе за автомобили, а не за пешеходци и велосипедисти (макар че велосипед до Старопланинец е за малко по-тренираните и загрели планинари, поради лекичкия наклон. Наистина лекичък, но всеки, който се изкачвал дори и по лекичък наклон с колело по-продължително, знае колко пот и сърцебиене значи това).

Последното ми посещение до Старопланинец до скоро беше преди пет години, когато щерката още беше бебе (като се замисля, са шест). Но тази пролет не издържах на зова на гората, и тръгнахме (вече две планинарки) пак по шосето. Стигнахме за двайсетина минути, поседяхме, и поехме надолу. Този път обаче, направо през гората. Наивните ми надежди бяха, че вървейки в посока към града, ще стигнем до града за същото време, за което сме се качили. Оказах се страшно излъгана, а в резултат стигнахме до телена ограда, до която пътеката свърши и ние бяхме принудени да вървим край оградата. Ама без пътека. През коприва, къпини и паднали клони. Стигнахме до града след поне час и половина, като през цялото време го виждах през дърветата, което значи, че сме били съвсем близо, и все пак зарад оградата си беше все така невъзможно да го стигнем.

Та, ето го второто пътешествие в снимки.

IMG_0001

Това е едно ручейче, или по-скоро кална бара, каквито се пресичат на множество места из цялата гора по пътя нагоре.

IMG_0002

Табелите за местност „Бележката“ са навсякъде, но явно съм много слаба в ориентирането, защото според мене всяка сочи в различна посока. „Бележката“ трябва да е място, на което има чешма, но още никога не съм се изкачвала толкова (според указателите, час и половина изкачване).

IMG_0003

Изкачването през гората има предимството,че можеш да вървиш и да си хапваш.

IMG_0004

В някакъв момент разбрахме, че няма да стигнем до Старопланинец, ако продължим нагоре, а може би до отбелязаната Бележка. И пак слязохме надолу. И стигнахме ето до тук, рекичката, която върви като пояс край последните къщи на града.

IMG_0005

В тая му част къщите са като средновековни замъци, обградени с ровове. Бих се чувствала доста особено да трябва да минавам по мост всеки път, когато излизам и влизам в двора.

IMG_0006

Накъдето и да си тръгнал, явно етрополци държат да не забравиш, че трябва да стигнеш до „Бележката“.

IMG_0008

Това горе е параклиса (или църква) „Свети Илия“, който видимо е съвсем близо до пътя. Всъщност точно от него (от параклиса) започна предишния път нашето печално известно слизане, преминало в къпинак и коприва.

IMG_0009

Супер къщичка край шосето. Зид, обрасъл със зеленина, и плоча с градина в тенекии, е нещо много радостно за окото (нищо, че тенекиите са ръждясали- все пак явно са там от години, и не един дъжд е поливал посаденото вътре, не е ясно какво е то, но не са домати във всички случаи).

IMG_0010

Тука вече сме налучкали пътеката. Нямаме търпение да стигнем до хижата!

IMG_0015

Като приближиш, първо ще чуеш неговия лай. Пазителя на хижата. Едричък е, но ако не беше излаял, пак щяхме да подминем пътечката … надолу (явно вече сме били подминали отклонението).

Хижата. Вече сме пристигнали.

IMG_0018

Терасата гостоприемно те чака. Има бар, има кухня, има апартамент (!) и няколко стаи- такива с общ санитарен възел, и такива със собствен също, климатизирани, санирани, всичко нужно. (Е, ако пренебрегнеш сервитьорката, която хем безсрамно ни надписа сметката, хем като и обърнах внимание, каза, че от всичко в менюто съм си избрала точно това, дето цената му е вдигната. От предишната неделя, когато съм го пробвала на ниската цена).

IMG_0019

Ако те не е страх от пълзящи, хапещи, и всякакви други гадини, има детска площадка, пейките са ремонтирани и боядисани, и макар да не е косено и пръскано, (аз карам бръмбарката да обува дълги клинове или панталони и чорапи) има къде да си играят деца.

IMG_0021

След час- два, надолу, тоя път по „царския път“. Тогава ни заваля дъжд, и срещнахме един козар със стадото му, и поиграхме с кучето му, което слезе няколко метра надолу заедно с нас, като хем въртеше опашка, хем полегваше да го почешем по коремчето. Стори ми се странно за куче-пазач, но козаря обясни че иначе е щяло да бъде, ако сме тръгнали към стадото в храстите. Ами, по-добре за нас.

И така, в дъжда, но вече на сигурно място извън гората, в града, (ние сме от предвидливите планинари, с чадъри в раниците) щастливо си дошляпахме до в къщи, малко измръзнали и подгизнали, ама доволни) уплътнихме тоя неделен следобед, в който иначе щяхме да дремем пред телевизора.

За финал, на хижата бяхме единствени посетители. Наглата сервитьорка, която иначе беше много общителна, обясни, че вечер се пълни, както и в летните жеги, защото между боровете се диша хем леко, хем сладко. Туземците (или местните жители, за което стои тази дума), явно обичат да хапват и пийват на терасата, но не и да пъплят нагоре, което според мене е по-голямото предимство на разходката до хижата. Е, да не си кривя душата, и аз отидох до там не зарад люлката и пързалките, а да пийна биричка на тишина, безлюдие и спокойствие.

,